"Ако някой ден реша,
че не те обичам вече,
ако тръгна си от теб
,ако кажа ти, че пречиш,
ако с думи те раня
и надеждите ти взема,
ако искам да съм с друг,
ако бъда зла, надменна,
ако мисля си че ти
с нищо мен не си заслужил,
ако пратя ти мъгла
и тайфуни да те брулят,
ако някой ден така
-без причина те напусна...
Ти не вярвай във това,
и не казвай, че е късно.
Завържи ме във прегръдка,
със целувка прикови ме,
укроти ме с капка нежност,
накажи ме с твой"то име.
Нищо, че очите ми
с мълнии ще те пронизват,
нищо, че светът край нас
мълчешком ще се изнизва.
Разреши ми пак за миг
в твойте длани да изгрея.
Знам, че много ще боли
докато докрай изтлея...
Знам...Но знам, че ти,
ако истински обичаш,
ще успееш да спасиш,
туй, в което се заричаш.
Ала ако някой ден
ти си тръгнеш без причина
аз ще мога ли така?
Или просто ще загина..."
от нета
знам, че денят ми ще бъде успешен.
Вадя си списъка пълен с мечти
и се заемам да правя отметки.
Не мога без Слънце- отмятам и хоп -
дори да го няма, ще си нарисувам.
Това му харесвам на този живот,
че винаги можеш да тръгнеш от нула...
И винаги можеш да яхнеш мига,
дъждовния ден да превърнеш в надежда.
С усмивка в сърцето прегръщам света
и всички дела с лекота се подреждат!"
от нета
"Когато си подам ръката,
поемам риск да я отхапят,
но не е същото с крилата ми-
тях пазя само за приятели.
Малцина знаят, че в действителност
отлепям трудно от земята,
но вярват в полета ми искрено
и не посягат на душата ми.
Не се надсмиват, а прегръщат
след някое внезапно падане.
Ръцете им изглеждат същите,
а сякаш ме докосват ангели.
Не помня нещо по-уютно
от чистото небе в очите им-
там безболезнено се уча
как се полита от обичане!"
от нета
"Сняг вали и разбирам
по-добре есента.
Всяка следваща спирка
ми смалява света.
Ще броим отначало,
ти без мен, аз без теб.
Любовта продължава,
но не знам накъде."
от нета
Аз бях любимият ви ученик,
бях за поет ръкоположен,
но не научих сигурния трик,
съдбата с който да излъжа лесно-
с усмивката си тя да ме дари…
Слабаците се справиха чудесно:
натрупаха имоти и пари.
Сега са силни, дирижират строго
Живота ни със безпощадна длан.
Защо тогаз ни учехте, за Бога,
че да си честен също е талант?
Животът смъкна ми до девет кожи
и без да нося някаква вина.
Защо не ме научихте, госпожо,
как да запазя аз поне една?
Нима така да съществувам е възможно-
Сърце оголено под крехките ребра?
По нещо си приличаме, госпожо…
Упреквам Ви. И Ви благодаря!"
от нета
за да може страхът ми да стихне.
Тази есен е босо дете
извървяло света да ме стигне.
Има тъжни кафяви очи
и мехурчета дъжд по клепача.
Листопади, в които личи
колко дълго умее да плаче.
Аз съм просто един минувач
пълен с приказки за надежда.
Разкажи ми защо по здрач
световете се пренареждат.
Виждам тънки въздушни конци
малки паячета да спъват.
Разкажи ми защо горчи
всеки опит да се сбогувам.
Този страх с половин лице
е от острото мое минало.
Разкажи ми последния ден,
в които всичко ще е преминало."
от нета
"Добротата облякоха в дреха трънлива.
Страшна болка сърцето раздра.
Сто камшика със злоба и завист пенлива
изтърпя. Но не сведе глава.
Във лице й изплюха отровна омраза,
тя преглътна две тихи сълзи,
и едната от тях на търкулване каза:
"Нека Бог и това ви прости!"
Напоиха я с хули. И с пошли очи
разсъблякоха и чистотата.
Тя усмихна се кротко, отново прости,
и намери покой във душата.
...Тя света ни порочен обхожда и днес -
все така добродушна остана.
Едни бранят с живота си нейната чест,
а от другите - е поругана.
Тази нощ аз за нея запалвам свещица
и се моля в сърцата да я съхраним.
Тлее пламък с Надежда... тъй малка искрица...
Господи, нека да я спасим!"
от нета
"Душата ми е кошер на светулки,
събирани по селската поляна
във здрача син на вечерите юлски,
под погледа на Мечката голяма.
Затуй ли в мен не може да угасне
и в нощите най-тъмни светлината?
В душата със светулки съм пораснал
и те ми светят да вървя нататък…"
от нета
"ПРИСТЪПИ ТИХО - БОСА, И ЩАСТЛИВА...
Държеше сноп изсъхнали цветя.
Приличаше на странна самодива,
от непознати светове дошла...
Косите й - със цвят на морски пясък...
Косите й - с цвета на старостта...
А във очите - оня странен блясък,
присъщ на любовта... И лудостта...
Не беше влюбена... Преглътнах с мъка.
Предложих й парче от своя хляб.
Благодари. Попита ме за пътя
към някакъв несъществуващ град.
Пое към залеза. Не се обърна.
Вървеше бавно. Късаше цветя.
Настигна я нощта. И я прегърна...
Щурче самотно някъде запя...
Едва ли някой някъде я чака,
за да поеме полския букет...
За нея само вятърът заплака.
Щурец самотен.
И един поет."
от нета
да мина през живота като вихър,
да вярвам без съмнение във себе си,
да бъда любопитна, цветна, тиха,
да помня правилата по учебник,
а после да ги пиша с мое право...
Да случвам всяка мъничка потребност,
без никой да ми каже свойто „Браво”,
защото този свят е непонятен,
и винаги крещи за малко нежност...
А аз раздавам влюбено душата си,
и винаги ще дишам със надеждата,
че сбъдна ли мечтите си докрая,
листата ще се пръснат в пеперуди...
Да бъдеш лек, не значи да си в рая.
А с всеки дъх да се превръщаш в чудо."
от нета
"И изведнъж реката полудя...
Повлече гневно камъни и клони
и бреговете стръвно с длан изрони,
и в кал удави празните гнезда.
А бе като жена по своя път –
извиваше снагата си честита.
И не един добитък се засити
и се въргаля в хладната й гръд...
Но лятото, щом спихнеше от глад
и лъсваха ребрата й до голо,
отдръпваха се тънките тополи
и я кълнеше страшно всяка гад.
И тя търпя – не ден, не два, не три...
Изправи пресушените си кости,
измоли тоя страшен дъжд от Господ
и всяка твар по пътя си затри.
А след това отново се прибра,
брега си подреди от двата края,
усмихна се, по-слънчева от Рая,
от ангел по-смирена и добра.
... И никой не посмя да я ругае..."
от нета
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас...
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - навън..."
от нета
"Една жена красиво слагаше
във здрача своя шал,
и тайничко ме наблюдаваше
дали я бях видял.
Дали я виждах как кокетничи? -
Разбира се, че да!
Но се прозявах скрит във мрака чер
на своята брада.
Но тя отново ме измъчваше
със белия си шал,
едно сияние излъчваше,
че чак треперех цял.
О, тя навярно се досещаше,
аз колко съм влюбчив,
и все по-хубава изглеждаше
във флирта си красив!
Но духна вятър, смъкна шала й,
и тя видя със страх,
че във нощта сме само двамата,
и доближил я бях...
Дали владеех си инстинктите? -
Разбира се, че не!
Но тя наистина трепереше,
потръпваше поне!
И аз разбрах, че е в ръцете ми -
тя с белия си шал!
Но аз нали съм от поетите,
които имат жал,
поставих шала на главата й,
и бавно свих в нощта...
Очаквайки и се надявайки,
след мен да тръгне Тя…"
от нета
и те залива като писък.
А под клепачите расте
вината за щурче убито.
И ставаш като враг смълчан,
заселваш се из низините.
И в думите неоправдан,
и в огорчение улисан.
Сред мокрите треви нощта
е лед студена, но красива.
Не се завръща радостта,
но любовта не си отива.
Все същото и все далеч
оставаш от сърцевината.
Неопростеното е сеч
в селенията на душата.
Трепери в сенките нощес
сърцето ти –
щурче в немилост.
Очаква ти да избереш
смъртта или да се обичаш..."
от нета
с протегнати на улицата длани?
Подай му хляб и то ще ти даде
поисканият смисъл да останеш.
Кой си ти да пребродиш света
и да грабиш от тази природа
с опустялата в тебе душа,
с побелелите в себе си хора?
Кой си ти да поискаш дъга?
Кой си ти да погалиш небето?
Кой си ти да посееш тъга
в най-далечното място - сърцето ми?
Кой си ти да поробиш нощта
и неканен да идваш, невикан?
Кой си ти? Колко дълго живя?
И коя ли съм аз, че да питам…"
от нета
