"В средата на зимата, в лютия мраз,
без никакъв намек за пролет,
снега издълбали в предутринен час,
кокичета гледат нагоре.
Те още са пъпки. Изящен овал...
Но там, под снега, им е тясно.
Денят се разлиства, внезапно видял
живот върху мъртвата пряспа.
Поглеждат ги хора с надежда и страх
или със усмивки студени,
но знае ли някой какво е за тях
това ненормално цъфтене?
И знае ли някой защо във снега
без никакъв намек за пролет
разголват девическа нежна снага?
И бавно замръзват отгоре..."
от нета
"О, само който дръзне да се бори,
ще има този шанс – да победи.
Не са далечни сините простори,
когато си готов да полетиш.
Тогава всяка пречка е дразнител.
Да я надмогнеш – дълг неотменим.
Роденият да бъде победител
и пречките използва за трамплин.
вдигни очи и светлината виж!
Не са далечни сините простори,
когато си готов да полетиш!"
от нета
"Добро утро, на целият свят!
На любовта. На лесните думи.
На усмивките и радостта.
Добро утро, и на вас пеперуди.
Поздравявам те, прелестно слънце.
И теб роса и вас птичи песни.
Днес в красота светът се събуди,
днес е ден за нови успехи!
И знам, че няма да бъде лесно.
В денят, с дъх на идващо лято.
Всеки увлечен в свойте проекти,
ще се бори с житейският вятър.
Но сега е, прелестна утрин.
Тиха ,спокойна с дъх на цветя.
Наслади се на кратките мигове,
те отлитат от нас както младоста.
Нямам време да бъда тъжна.
Добро утро приятелю нов,
добро утро на всяка усмивка!"
от нета
Нямат и представа, че съм тук.
Все едно съм някаква отсечка
от прозорец до невидим звук.
Някои представи са погрешни.
Мислиш, че си птица, а не си.
Вярваш, че любовите са вечни,
Че сънят на лодките е син.
Всъщност всичко е въпрос на думи.
Всичко е въпрос на чудеса.
Лодките изобщо не сънуват.
А любовите не са, каквото са.
И по принцип си така устроен –
виждаш, колкото си преживял.
Казваш си "забравих те", но помниш.
Лъжеш, че след бурите си цял.
Някои неща са тъй далече...
С трудно забравими имена.
Другото са пътища и вечност.
Общо взето е така."
от нета
не издържаха думите ти тежки.
И вместо нови - изградих стени,
от обич да ме пазят... и от грешки.
Зад тях ще мога силно да крещя
от болка да се мятам наранена.
Ще сливам слънчевия ден с нощта
и няма да съм ничия мишена.
Мишена, да - това за тебе бях,
но ти по мен не стреля със куршуми.
По-лесно е, сега го осъзнах,
по чувствата ми да се целиш с думи.
Така си сигурен - поне една
ще ме уцели право във сърцето.
Защо ти трябваше със мен война -
виж колко мръсни са ти днес ръцете...
Да стрелям ли очакваше от мен?
Не мога и не искам да убивам!
Но никога не се предавам в плен,
а просто - безвъзвратно си отивам!"
от нета
но сега си почива.
Диша кротко, без звук.
Закопчана накриво,
без чорапи, без лак,
без парфюм, без надежда.
Свита в топлия мрак,
тишината подрежда.
Няма друг алкохол –
само мекия спомен.
Във сърцето й голо
след възторга огромен,
след труда, след страха,
след звънтящите страсти –
една остра троха
изостанало щастие…
Радостта се е свила
на кълбо, на юмрук.
Няма никаква сила.
Но все още е тук."
от нета
"Седя, като врабче,
на перваза на деня си,
сред мислите си, че
все крилцата ми са къси.
Че моето не бе
нито полет, нито песен,
че моето небе
ниско бе, а идва есен.
Един живот – троха.
Как да я делиш с орлите?
За някого – стреха,
другиму – височините.
Вали и застудя.
Аз, като сълза в окото,
един врабец – седя
на перваза на живота."
от нета
"Вероятно е от умората. От идиотското недоспиване.
От крушенията, превърнали бригантината в шлеп.
От това, че човекът е създаден от глина.
Но си мисля за теб.
И измислям: внезапности, невъзможности, срещи,
дето може и да не се състоят.
Няма ток, затова съм запалила свещи.
Те горят. Ще догорят.
Ти си другаде. С други. Аз впрочем също
съм във друг живот - неживян-пропилян,
в който ти си героят, наказан със сюжетно завръщане
като в глупав любовен роман.
Не съм силна във прозата. Стискам тънката нишка
на живота си трижди нелеп,
а свещта ме опарва с твойта светла въздишка:
"И аз мисля за теб." "
от нета
"Ако някой ден реша,
че не те обичам вече,
ако тръгна си от теб
,ако кажа ти, че пречиш,
ако с думи те раня
и надеждите ти взема,
ако искам да съм с друг,
ако бъда зла, надменна,
ако мисля си че ти
с нищо мен не си заслужил,
ако пратя ти мъгла
и тайфуни да те брулят,
ако някой ден така
-без причина те напусна...
Ти не вярвай във това,
и не казвай, че е късно.
Завържи ме във прегръдка,
със целувка прикови ме,
укроти ме с капка нежност,
накажи ме с твой"то име.
Нищо, че очите ми
с мълнии ще те пронизват,
нищо, че светът край нас
мълчешком ще се изнизва.
Разреши ми пак за миг
в твойте длани да изгрея.
Знам, че много ще боли
докато докрай изтлея...
Знам...Но знам, че ти,
ако истински обичаш,
ще успееш да спасиш,
туй, в което се заричаш.
Ала ако някой ден
ти си тръгнеш без причина
аз ще мога ли така?
Или просто ще загина..."
от нета
знам, че денят ми ще бъде успешен.
Вадя си списъка пълен с мечти
и се заемам да правя отметки.
Не мога без Слънце- отмятам и хоп -
дори да го няма, ще си нарисувам.
Това му харесвам на този живот,
че винаги можеш да тръгнеш от нула...
И винаги можеш да яхнеш мига,
дъждовния ден да превърнеш в надежда.
С усмивка в сърцето прегръщам света
и всички дела с лекота се подреждат!"
от нета
"Когато си подам ръката,
поемам риск да я отхапят,
но не е същото с крилата ми-
тях пазя само за приятели.
Малцина знаят, че в действителност
отлепям трудно от земята,
но вярват в полета ми искрено
и не посягат на душата ми.
Не се надсмиват, а прегръщат
след някое внезапно падане.
Ръцете им изглеждат същите,
а сякаш ме докосват ангели.
Не помня нещо по-уютно
от чистото небе в очите им-
там безболезнено се уча
как се полита от обичане!"
от нета
"Сняг вали и разбирам
по-добре есента.
Всяка следваща спирка
ми смалява света.
Ще броим отначало,
ти без мен, аз без теб.
Любовта продължава,
но не знам накъде."
от нета
Аз бях любимият ви ученик,
бях за поет ръкоположен,
но не научих сигурния трик,
съдбата с който да излъжа лесно-
с усмивката си тя да ме дари…
Слабаците се справиха чудесно:
натрупаха имоти и пари.
Сега са силни, дирижират строго
Живота ни със безпощадна длан.
Защо тогаз ни учехте, за Бога,
че да си честен също е талант?
Животът смъкна ми до девет кожи
и без да нося някаква вина.
Защо не ме научихте, госпожо,
как да запазя аз поне една?
Нима така да съществувам е възможно-
Сърце оголено под крехките ребра?
По нещо си приличаме, госпожо…
Упреквам Ви. И Ви благодаря!"
от нета
за да може страхът ми да стихне.
Тази есен е босо дете
извървяло света да ме стигне.
Има тъжни кафяви очи
и мехурчета дъжд по клепача.
Листопади, в които личи
колко дълго умее да плаче.
Аз съм просто един минувач
пълен с приказки за надежда.
Разкажи ми защо по здрач
световете се пренареждат.
Виждам тънки въздушни конци
малки паячета да спъват.
Разкажи ми защо горчи
всеки опит да се сбогувам.
Този страх с половин лице
е от острото мое минало.
Разкажи ми последния ден,
в които всичко ще е преминало."
от нета
"Добротата облякоха в дреха трънлива.
Страшна болка сърцето раздра.
Сто камшика със злоба и завист пенлива
изтърпя. Но не сведе глава.
Във лице й изплюха отровна омраза,
тя преглътна две тихи сълзи,
и едната от тях на търкулване каза:
"Нека Бог и това ви прости!"
Напоиха я с хули. И с пошли очи
разсъблякоха и чистотата.
Тя усмихна се кротко, отново прости,
и намери покой във душата.
...Тя света ни порочен обхожда и днес -
все така добродушна остана.
Едни бранят с живота си нейната чест,
а от другите - е поругана.
Тази нощ аз за нея запалвам свещица
и се моля в сърцата да я съхраним.
Тлее пламък с Надежда... тъй малка искрица...
Господи, нека да я спасим!"
от нета
