"...Ти стоиш до мен във бурята. Не е нужно да те виждам. Няма ги и думите. Не е нужно да ги има... И без значение е ужаса, трясъците по прозорците. Ти стоиш до мен във бурята и ми стига - за спокойствие..."

от нета

„С очите на всичките тъжни мъже от квартала, във който живее жената със белия шал, те питам – защо красотата й, господи, бяла на човека със малката черна душица си дал? И той до цъфтежа й нежен върви начумерен, със слепи очи сякаш крачи улисан и сам и топли стотинките в джоба си, дяволът черен, наместо да стопли ръката й – бялата – там. Дали е сляп, господи, или има в очите си трънчета? Веднъж да се беше поспрял и да беше видял, че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета, когато върви през света със белия шал. Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава: нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай, но когато жената със белия шал минава, извади ми очите, господи, и му ги дай!”

от нета

"Не вярвам в чудеса и във вселени. Сама се храня, къпя и обличам. Не са ми нужни сто приготовления, преди да изрека, че те обичам. Не вярвам във щастливото богатство, пожъна ли успех, със шут в ребрата ме връща изкриветана реалност, полуопустошена, но ината. Не вярвам във принцесите и кея на който все намират любовта си. Не вярвам и едва ли ще посмея. На сушата съм като у дома си."

от нета

"Познавам я.... Очите си прикрива. Рисува сърчица върху стъклото. Понякога е твърде мълчалива. Не се усмихва. Може би, защото тя цяла изтъкана е от дъжд. Животът и е кораб наводнен. Навремето бе влюбена във мъж. Сега е облак – тъмен и студен. Познавам я... Щом слуша тъжни песни прелива Самотата от очите й. Да плуваш без да можеш не е лесно, особено щом мъртви са мечтите ти. Но има дни, в които, между капките, една мечта се плъзва във зениците... Тогава Тя усмихва се за кратко на слънцето, на пролетта, на птиците, които са отдавна отлетели от тъжната й, и голяма къща. И пак се нижат дните... Все Недели. И споменът дъжда в очите връща... Познавам я... Но името на глас да изрека ужасно се страхувам! защото Тя... това съм всъщност... аз! И все вали... И все по трудно плувам..."

от нета

„Светът е в нестабилно равновесие и нещо липсва. Адски много липсва. Животът ли? Конфликт на интереси. Започва да се случва относително... Прескачам задължителните граници и две-три норми. Моля ви, простете. Но искам да узная. Трябва. Важно е. Усетих го по болката в сърцето... По тежките очи на онзи просяк, по липсващите стоплящи прегръдки, по кучето – отскочило на косъм от нечии невъзмутими стъпки – разбрах, че нещо липсва. Безобразно. Отчайващо. Крещящо. Безнадеждно? Светът мълчи. И толкова е ясно. И лесно поправимо: Липсва нежност.”

от нета

„Ние, устатите, ние, мръсниците, с нокти на лапите, с ръб на езиците, кърваво-нежните, влюбено-силните, с белег над веждата, хапем и милваме. Вид на изчезване, вечно отричани, трудни за следване и за обичане, но любовта ни е най-невъзможната – зло заклинание, огън под кожата! И ще ви сгрее право в душиците, както умеят само лъвиците!”

от нета

„Понеже днес отново ще вали, приготвих дъждобраните за двама. Обичаш да сме под дъжда, нали? Облегната на мокрото ми рамо... Ще спрем под някой кестен разцъфтял и белият му цвят по нас ще пада... Бретонът ти от цвят ще стане бял... А колко си невинна, всъщност – млада – докато трае пролетния дъжд и след като дъждът е вече летен... Под своя дъждобран за мен се дръж - ръцете ми са твои. Дръж и двете...”

от нета

„Душата ми хлопна пред тебе врата. Не я атакувай напразно. Каквото загърби , загърбва го тя безотказно. Напразно се питаш какво си сгрешил. Щом тя не те пуска, сгрешил си. Светът е препълнен с разбити души без умисъл.”

от нета

„И този месец всичко е наред. Светът се върти. Дори до забрава. А това, че се будя без теб... Ама, моля те. Да не издребняваме. Има слънце. Изглежда нормално. Е, вярно, зима е. Леко студено. Февруари е. Почти обичайното замръзнало в очакване време. Да бъдем честни. Няма те. Точка. Но всичко е ужасно наред. И съм боса в снега си. Нарочно. Ще се скрия във кули от лед... Ако случайно решиш да те има, ох, хайде, стопявай ме вече. Че ужасно ми писна от зима. А пролетта не е никак далече... И съм същата, знаеш – кокиче, което и себе си изпреварва. Исках само да кажа, че те обичам. А на прогнози за времето – не вярвам...”

от нета

„Намали темпото! Дишай! Браво, моето момиче! Как иначе се живее с това хаотично тичане? Толкова цветни радости в бързината подритваш. Има и други начини да се самоизпиташ. Пробвай крачка по крачка. Стига с това подскачане. Има си време за слизане, има и за изкачване. Само за гледката няма- додето речеш- изчезва и ти остават я пришките, я някой изкълчен глезен. Виж, ако дишаш с крачките и им се наслаждаваш..., без да пресмяташ колко до онзи връх остава ще си припомняш дълго дребничките подробности- кукувичка как кука, как се целуват облаците..., как докато се усетиш от върха си помахвал на най-красивия залез. Рамо до рамо с приятел!”

от нета

„Какво харесвам в теб?... Какъв въпрос!... Очите, устните, лицето и косата, извивката на ханша и гърба, предверието нежно към бедрата... И твоя пламък, палещ ме и мен... Първичния ти танц в езда опасна... Копнежа ти да бъда съвършен, а ти до мен да бъдеш все по-страстна... И укорите ти са несравними... И ревността, по-остра от стрела... Вкуса ти на непрекипяло вино... Екстазът ти в момента на греха... И нежността ти, галеща и мека... Завесата на твоите коси... Дъгата ти към лунната пътека... Желанието ти със мен да си... Харесвам те! Изцяло ме привличаш!... А другото е прах и суета... Защото ти си вечното момиче... Защото ти си моята съдба!”

от нета

„Нататък не успях да продължа. Нататък и един приятел няма. Без удара му - колко да тежа?! И как да съм до истина голяма?! Признавам си - навярно съм лаик да вярвам в чудеса, че и на хора. Повярвах – ласка е! А тя - плесник. След нея (тъй логично...) - ласка втора. Но аз не спрях. И имам идеал, (и имам всъщност себе си най-вече), че жив си само щом си се раздал и помниш само първата си вечер, в която някой нечудат човек порасне във сърцето ти до вяра. Нататък няма как да си нащрек. Обичаш ли - без точка е. Без мяра. Признавам си - наистина успях да вярвам, че е чудо всичко, всеки. Нататък не раста. Логично - спрях. Останах. И тежа. И ми е леко.”

от нета

„С два въпроса я помня. Питаше винаги какво е времето вътре в мене и какво не ми стига за пълно щастие. Днес е купесто лилаво. За пълно щастие липсват двата ѝ въпроса.”

от нета

„Не разбирам такова приятелство - да те бутнат във прашния ъгъл, ... да не можеш да минеш оттатък... Най-добре ще е сам да си тръгнеш. Сред полята простор да потърсиш. И врати със замах да отваряш, за да станеш за някого първи. Ала с детска наивност ти вярваш, че приятелят вечно ще има пет минути за твойте неволи. Но обгръща те ледена зима... И не можеш, не искаш да молиш. Просто свикваш... И вече е ясно, че не трябва да бъдеш досаден. Е, боли те... Но мълком израстваш. Помъдряваш. И вдигаш прегради... Не приемам такова приятелство! (Но пък мене дали ме разбират?...) Затова продължавам нататък - откъдето реките извират.”

от нета

„А вятърът е като влюбен мъж! Жестоко влюбен! До уши! И щом прегърне те веднъж, те пуска само, ако той реши! Обгръща те мъжествено, едносекундно! Разлиства пуснатите ти коси, флиртува с теб, целува шумно! Като листо във буря ще те завърти! Ще затанцува с теб под слънцето, под дъжд, луна и под звезди. И ще забравиш, че си смъртна... ... Ще бъдеш влюбена и ти! А вятърът е като влюбен мъж! Душевно-чист, неопетнен и искрен... И проговори ли... поне веднъж - ръката АЗ ще му поискам!”

от нета